Трифон Зарезан, денят на лозата и виното
На 1 февруари (14 февруари по стар стил) българите пръзнуват Трифон Зарезан - един от най-старите обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първата за годината обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване.01/02/2018 | Публикувано в Български традиции и празници
На 1 февруари (14 февруари по стар стил) българите пръзнуват Трифон Зарезан - един от най-старите обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първата за годината обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница. Именници са Трифон, Трифонка, Лозан, Лозанка, Гроздан, Грозданка, Радко, Радка, Рачо. На този ден празнуват лозарите, градинарите и кръчмарите.
Свети мъченик
Трифон е роден в Камсада, Фригия (Мала
Азия) през 227 г сл. Хр. Тези земи се смятат
за една от прародините на лозата и
виното. Прочул се с лечителските си
способности и с това това че излекувал
дъщерята на император Гордиан. Убит е,
когато е 21-годишен, от непримиримият
враг на християните - римският императорски
наместник Деций Траян, заради това, че
не се отказва от вярата си. В по старите
икони светецът е изобразен с косер
(сърповиден лозарски нож) и може би
заради това в българските вярвания
възниква поверието, че е бил лозар и
резач.Обредът на
Св. Трифон стои пряко свързан с резитбата
на лозите. Изследванията на редица
български учени свързват образа на Св.
Трифон с трансформация на старите богове
Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург.
Лозарският празник на св. Трифон
продължава стара земеделска традиция
в нов вид, с християнизирането на
източноевропейските територии. Не
случайно началото на февруари е онзи
календарен период на границата между
зима и пролет, в който са съсредоточени
преходните карнавални игри, свързани
със събуждането на вегетацията и с
умиращите и отново възкръсващи богове
на природата.
В православния
календар свети Трифон се чества на 1
февруари. Празникът е включен към цикъл
от 3 последователни дни, наречени Трифунци
– 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както
следва: на 1 февруари – Трифоновден; на
2 февруари – Сретение господне, на 3
февруари – Св. Симеон.
Празничните
обичаи
Обредната
храна за лозето се приготвя от жените
– питка, украсена с фигури от тесто във
формата на лозов лист или грозд, варена,
пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина;
туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен
стомах с месо) и др. Освен това се подготвя
бъклица с червено вино или ракия, украсена
с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с
червен конец. Косерът, с който ще се
зарязва, предврително се почиства и се
наточва добре. Обичаите повеляват да
се омеси хляб – пресен или квасник, да
се свари кокошка, която по традиция се
пълни с ориз или булгур. Като се свари
кокошката се препича на саджак. В нова
вълнена торба се слага питата, кокошката
и бъклица с вино. С такива торби на рамо
мъжете отиват на лозето.
В традиционната
култура рязането на лозята е изключително
мъжка дейност, жени не се допускат. Така
се обяснява и табуто за жените през този
ден, да не пристъпват територията на
лозята „защото не е женска работа и, за
да ражда лозето“ . През този ден е
забранено на жените и да режат, тъй като
„Св. Трифон на този ден си отрязал носа“.
Обредните
практики показват значително единство.
Всеки мъж зарязва в своето лозе по
1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от
всеки кютук или всички пръчки или по
2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино
около кютука, зарязва с косера и пак
полива, като благославя. На места ръсят
със светена вода от трифонденския
водосвет.След като
всеки стопанин е зарязал своето лозе,
всички се събират на обща трапеза. На
земята върху дълги пешкири се нареждат
питите, кокошките и другата донесена
храна, както и бъклиците с вино. Голяма
китка от босилек, в която са втъкнати
три лозови пръчки, се слага в средата.
Най-старият и уважаван лозар взима
китката и казва: „Който е честит, нека
поеме китката и бъде цар!“ Всеки има
право да вземе китката, но обикновено
младите отстъпват на някой възрастен
и опитен лозар и особено на този, който
вече е „царувал“ и през неговото
„царуване“ е имало не градушки или
суша, а плодородие. Щом той поеме китката,
останалите му честитят „царството“ и
угощението започва. „Царят“ е окичен
с венец от лозови пръчки, който носи на
главата си, и с друг венец, който слага
през раменете си. Той сяда на колесар,
качват го на кола или пък лозарите го
носят на ръце и под звуците на гайди,
гъдулки и тъпан се отправят към селото
или града. Там спират пред всяка къща.
Домакинята на дома изнася вино в бял
котел, дава най-напред на царя да пие,
след което черпи и хората от свитата
му. Останалото вино в котела се плисва
върху царя и се изрича благословията:
„Хайде, нека е берекет! Да прелива през
праговете!“. Царят отговаря на
благословията с „Амин“. След като
стигне до своя дом, царят се преоблича
с нови дрехи и, окичен с венците на
главата и през раменете си, той сяда на
дълга трапеза да посрещне гости и хората
от цялото село(градска махала). Затова
за цар на този празник се избира заможен
човек. Обиколката на селото от лозарите
завършва в къщата на царя, където отново
се прави угощение и голямо хоро. В
селското празненство вземат вече участие
и жените.
Хорото има
ключов характер при празника. Хоро
играят мъжете на лозето със забучени в
пояса или свити на венец лозови пръчки.
Хоро се играе на общата трапеза на
лозята, хора и ръченици се играят по
пътя от лозята до селото. Накрая в средата
на селото, на мегдана, се играе т. нар.
Зарезанско или Трифонско хоро.
Празнична
трапеза
Тя трябва да
бъде приготвена с необходимото внимание
от страна на домакинята. Още в ранни
зори тя става, за да приготви прясна
пита. За целта са необходими единствено
1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното
се пресява, за да остане само най-чистото
от него. След това трябва равномерно да
се посоли и от него да се замеси тесто,
като се прибавят 2 чаени чаши хладка
вода. Тестото се меси докато започне да
образува шупли. След това направената
пита се изпича в добре загрята предварително
фурна. След като питата е готова, се
покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне
кората ѝ.
Като основно
ястие по стар български обичай се
препоръчва пълнена кокошка с ориз или
булгур.